19-11-2022 | 22:12 ч.
Беновска: Радев, Борисов, Петков, Доган? Ако не в този живот… Младите? Болка? Защо и как да живеят?
Беновска: Радев, Борисов, Петков, Доган? Ако не в този живот… Младите? Болка? Защо и как да живеят?
Ще ви разкажа една история. И ще ви помоля да си отговорите какво се е променило за 33 години? Какво дадохме на младите? Как живеят те?
Радев, Борисов, Петков, Доган? Демокрация? ЕС? НАТО? Къде ни ОТ-ВЕДв-ХА?
АКО НЕ В ТОЗИ ЖИВОТ... А, друг ЖИВОТ? Има ли? Кога? Къде?
1989-та. Възродителният процес. 20 дни преди 10 ноември. Приключих снимките на филма „Ако не в този живот".
ГЛЕДАЙТЕ ФИЛМА
Написах сценария за една нощ. В коридора на една болница. Докато едно от децата ми, Бебе на 6 месеца, лежеше с кислороден апарат. Защото живеехме в мокро жилище. На земята.
Вече бях „малка звезда" в БНТ. Но се бяхме „главили" за портиери. Чистехме огромен, кален, 17 етажен, военен блок. Защото нямаше къде да живеем.
Написах „Ако не в този живот" за конкурс. Спечелих го. И го заснех като режисьор.
Ако не беше дошъл 10-ти ноември. Заради „Ако не в този живот" щях да лежа в затвора.
Сутринта. След нощи нощни снимки ме арестуваха. Защото на финала главният герой Иво го убиват. По сценарий. Награден. А, през това време, управляващите празнуват с всенародна заря... По сценарий. Награден в 1986-та...
Финала заснехме в една градинка до „Пирогов". Както си му е реда, зарята я охраняваше рота войници, начело с подполковник. Беше 2 часа през нощта. Кран, фарт, всички мобилизирани, за да стреляме 1 път зарята посред нощ и да стане. И се получи!
Обаче. В 2 часа се прибирал Тодор Живков. Попитал каква е тази заря. Никой не знаел. И той решил, че Турция ни е нападнала. И блокирал, както си му е реда - НС, МС, ЦК на БКП, МВР, МВнР, БНТ, БНР.
Какъв е сюжетът. Ивайла и Иво Иванови са двама млади журналисти. Семейство. С 2 деца. Но няма къде да живеят. И всичко, за което са Възпитавани, Учили, Мечтали, Искат да изградят - Рухва.
Тя: Защо ли се караме така често напоследък?
Той: Помниш ли как се запознахме?
Тя: Сигурно, защото все още ни се иска да бъдем малки и някой да поеме грижите вместо нас! Знаеш ли, сякаш сме две деца, две „Снежанки", изгонени от лошите си мащехи и не можем да открием в гъстата гора 7-те, не 7 по 2, значи 14-те джуджета, които да ни приютят, стоплят и нахранят.
Той: Тогава аз дойдох в твоята стая в хотела, бяхме на стаж в „Черноморски фронт". Казах ти, че те обичам, а ти се ядоса и ме попита знам ли как спиш, какво ядеш, на какво се смееш, защо плачеш и какво си преживяла, за да мога да ти кажа, че те обичам? Съблече се и заспа сърдита. А аз лежах в тъмното на другото легло и не смеех да си събуя обувките, защото не знаех дали сутринта ще ме харесаш, като ме видиш да спя с отворена уста и по чорапи.
Тя: Ако можехме да започнем още веднъж отначало, може би всичко щеше да тръгне по-иначе!
Той: Не съм ти казвал, но аз още тогава знаех как спиш, на какво се ядосваш и какво обичаш. Мисля си, легендата за това, че мъжът и жената някога са били едно цяло, сигурно е вярна. После са започнали страданията, когато мълнията ги е разделила. Останали сами, те непрекъснато търсят своята половинка и не могат да я намерят. Все искам да ти го кажа и все ме е страх да го произнеса - сигурен съм, че ти и аз, в миналия живот сме били едно цяло! Толкова ми е хубаво, че отново те намерих!
Тя: А може би се караме, защото не сме един за друг. Понякога си мисля, че имаш нужда от една по-спокойна и по-добра жена. И като го помисля ми става толкова тъжно, че ми идва да се кача на покрива на някой блок и да скоча оттам! Но знаеш ли, струва ми се, че вместо да падна, ще хвръкна към онази страна Аркадия, за която пише Чехов. Затова не обичам високите етажи. Страх ме е, че ще отлетя от теб и ще те оставя сам и нещастен!
Ивайла пише стихове. И търси думите.
Тя: Знаеш ли, напоследък непрекъснато мисля за думите. За думите, които трябва да бъдат казани на хората. Всичко си представям така. Аз казвам на хората мислите си. Те замръзват по местата си на улицата: както са с грижи, мрежи, деца и кучета. Споглеждат се. Лицата им се озаряват. Строяват се, като на манифестация и тръгват в една посока. Това е вярната посока! И веднъж намерили я, те не я губят. И нищо лошо не може да се случи на света. Всичко това аз все още само си го представям, защото не съм намерила точните думи на онова, което искам да кажа!
Тя: Обичам те!
Той: И аз те обичам! Прости ми!
Тя: И ти ми прости!
Той: Аз знаех, че ще те срещна! Ако не в този живот, в другия! Непрекъснато имам чувството, че всичко това вече сме го преживели. Пак сме били заедно, пак сме имали деца, пак съм ял бонбони нощем. Затварям очи и си спомням. Само не мога да разбера защо внезапно всичко е изчезнало?!
Тя: Сякаш гледаме някой много хубав филм и ей сега ще изскочи надпис - Край! Ще светна лампата. Ще премина през кухнята, за да простра прането. И, докато гледам от високото мъничките хора, които носят мъничките си чанти, мъничките си деца и мъничките си кучета. Ще разбера. Че никога няма да открия думите! Онези хубави, точни думи. Които, ако ги извикам от балкона. Ще накарат хората да замръзнат на местата си. После да се спогледат. Лицата им да се прояснят. Да се строят, като за манифестация. И с чанти, грижи, деца и кучета, в ръце. Да тръгнат. Заедно. Във вярната посока!
Радев, Борисов, Петков, Доган? Ако не в този живот... Младите? Болка? Защо и как да живеят?
Радев, Борисов, Петков, Доган? Демокрация? ЕС? НАТО? Къде ни ОТ-ВЕД-О-ХА? АКО НЕ В ТОЗИ ЖИВОТ... А, друг ЖИВОТ? Има ли? Кога? Къде?
Разказах една история. Какво се е променило за 33 години? Какво дадохме на младите? Как живеят те?
Аз съм Беновска. И питам.
